Там, където смъртта е ловец, няма място за съмнения има за решения                           

    Животът е един кръговрат. Раждаме се, живеем и умираме. Когато сме млади мислим, че имаме време за всичко, че можем да отложим за друг път. Създаваме си съмнения и несигурности, мислим че правим грешните избори. Когато животът ни вече е към своя край, осъзнаваме, за колко маловажни неща сме се тревожили, как грешките ни са се с състояли именно в бездействието, пасивността ни. Нима трябва да чакаме тялото ни да започне да се разпада, за да осъзнаеем, че е време да живеем? Че всичките онези ограничения, които си самоналагаме, ни водят към смъртта по- бързо и от болест?                  
     Има причина поради, която всеки човек се страхува от смъртта. Вярва се, че страхът е породен от факта, че никой не знае какво има след нея. Дали има следващ живот? Дали отиваш в Ада или в Рая? Или пък е просто тъмнина - една празна дупка без изход, без надежда за светлина или спасение? Никой не може да каже, защото и никой ме се е завърнал да разкаже. Дори и тези, които са били на крачка от смъртта помнят единствено бялата светлина, но нищо след това. Според мен, нещото което най- много ни плаши е, че преди смъртта си, осъзнаваме какво сме направили, къде сме сгрешили, къде сме могли да постъпим по различен начин или просто да съжаляваме за обещанията, които сме направили към самите себе си  и които не сме изпълнили.Просветлението преди настъпването на неизбежния край ни кара да се страхуваме, да терзаем за нещата, които сме можели да извършим, мечтите, които сме можели да сбъднем, но или не ни е стигала смелостта да ги преследваме, или сме се влияели от ограничениета,наложени от обществото, но най-често не от друг, а от нас самите.                  
      Това, което не разбираме е, че съмнявайки се дали правим правилното нещо ние губим границата между това, което искаме и това което се изисква от нас да направим , изпускаме възможности не само за едно вероятно по-добро бъдеще, но и за опит, който би ни научил занапред. Всеизвестно е, че животът ни е изграден върху грешки и правилно взети решения, но нима трябва да се водим от страха, че бъркаме някъде да ни спира да правим това, което инстинктите ни нашепват, че е правилно? Ние хората, също като животните имаме доста добре развити инстинкти, но често ги потискаме с разума си, който не винаги действа в наша полза. Честото премисляне на нещата не само ни обърква, но ни кара да се чувстваме несигурни в нас самите, което води до чувството на непълноценност, преследващо ни до последния ни ден на земята. Времето ни на тази земя е кратко, невъзобновимо, ограничено. Смъртта е надвиснала над нас. Всеки ден може да ние е последен, а страхът ни да живеем ни самоунищожава.     
        Поради тази причина истински важното в живота ни трябва да се опитваме да го вземем на момента, не да чакаме за някой по-подходящ момент, защото такъв може и да не дойде. Грешките могат да бъдат само и единствено в наша полза, защото те ни учат, а учейки ни ние растем като личности, развиваме се и ставаме най-доброто ни аз, което можем да бъдем. Трябва и да помним, че най- важните неща в живота не са неща, не са вещи и предмети, те са емоции изживявания ,а страхувайки се, ние няма да успеем да ги изживеем. Няма такова нещо като „перфектно“ време за нещо. Всеки ден е подарък, а ние сме тези които не трябва да забравят този факт, не трябва да забравяме да живеем. Моментите, които споделяме с важни  за нас хора, винаги ще бъдат пазени в ума ни, но изпитани със сърцето ни.              
       Всеки път, когато вдигаме глава към някой бог да ни изпълни някое желание, трябва да си напомним, че този бог ще ни помогне само до някъде, ще ни насочи но няма да извърви нашия път. Чакайки на готово и викайки неволята не дефинира нашето съществуване като живот. Научният термин за живот е : „Животът е свойство, отличаващо обектите, които извършват биологични процеси, от тези, които не извършват...“. Човек не трябва да живее, за да чака. Трябва да се стреми да извлече всички възможности, които животът му предоставя, а не да ги губи в напразното лутане между пасивността и неувереността. Времето не е безкрайно и всичко постоянно се изменя, затова не трябва да се изпускат мометите минаващи покрай нас, защото те няма да се повторят отново. В края на своя живот всеки трябва да е направил така, че накрая да не се срамува от живота, който сам си е построил.